оch syrsorna filar meningslöst 

само мрак, дори не noir
времето е за мрачна поезия, и така може
би трябвало да се извисиш като сив лебед
над езерото с гнили лилии и плочки хлорофил
кривата на щастието върви към земята
високите корони на липите с тържествените си треперушки 
някой кашля в сини шепи в лакътя на улицата
и слънцето изгрява сякаш е вечно
с 40% е спаднал оборoтът на заведенията
артисти репетират в кухните си стари текстове
Четеш Г. Екельоф, Absentia animi
защото е есен и започва така
оm hösten
и прави заклинания с езика, изпразва от смисъл 
och syrsorna filar meningslöst (като шевна машина)
дали имаш малкия кураж
да наречеш сивата си поема така? 
под короната – снимка на бежанци с нарязани с камшици
гърбове на хърватската граница 
учениците не тръгват на училище 
няколко милиона норки за спешно клане, снимка на муцуна 
не работи вентилацията в някакъв офис 
и служителката изпада в паника 
малки хеликоптерчета семена 
изхвърлени от безгрижни кленове 
и никой не обира плодовете на извънредното усилие на кестена
някой въпреки всичко е минал под липите 
и е откраднал веригата за колелото ми
цифровият код е годината ми на раждане, с нула отпред 
не влагам никакъв смисъл – не беше заключена
и накъде така с тази опетнена риза 
само мрак и патос в тиса 
пирон в гумата и алеята хвърля 
жълта шума по главата ми сякаш съм ѝ шут, минава
онзи боклукчийски хеликоптер
от друга поема на Екельоф 
и се връщам по стъпалата към върха 
стъпвайки на ръба на нещата
за да напиша отгоре заглавието
оch syrsorna filar meningslöst 

/ лимне noir 

–– 

Бележки:
оm hösten: през есента
och syrsorna filar meningslöst (шведски): и щурците свирят безсмислено 

Петя Хайнрих
От „Лимне Х“

НО ПОЕЗИЯ до април ще посветим на литературното изследване и написване на черното и/или бялото.

Живот

По рождение сме еднакви,
по споразумение
готови да вземе какъвто и да било цвят
с надеждата за дълъг, приличен живот.

Забравяме да проучим
дали да живеем в свят
на памук и въглища
би си струвало.

Не след дълго се налага
да сложим основните си цели
в тъмни скоби.

Ако не решим да го скрием, 
желанието ни да блестим
е просто едно тире
между деня и нощта.

Всичкото само за да осъзнаем,
че имаме скромния избор
между лесни тихи решения.

Оливие Кузен
Превод от английски: Петя Хайнрих

Olivier COUSIN was born in 1972 in Brittany (Western part of France), where he teaches French. Among his poetry books, the most recent are: La vie à l’envers (Gros Textes, 2021), J’ai le souvenir carnivore (La Part Commune, 2018), Drôle de bestiaire de travers (Label LN, 2018). He has also published five novels, short stories and three children books. And sometimes he writes poems directly in English.
Blog of O. Cousin: Toujours des mots au fond de la poche

НО ПОЕЗИЯ до април ще посветим на литературното изследване и написване на черното и/или бялото.

Градински разговори

От всички възможни разговори
няма да проведем само един
или два

онзи, в който с изненада откриваме приликите си
на цветя
и колко много ги свърза
как общо е слънцето и пръстта
синхронното помахване с цветчета
фосфоресценцията на плътта в гореща нощ

насекоми, къпини и noir

и другия, в който очаквано
като мах на крила в слуха
отговорите предхождат въпросите
как дори да се бяхме познавали
белите гъски на надеждата ще се били прекосили
зрителното небе преди очите
как в отрежението четем онова
което отразяващото се не притежава
как чашите са пълни с вода
обърнати с дъната нагоре
там едно малко време дреме
в малкия пръст, в безгласен трепет

точно толкова, колкото се побира
върху кръгла градинска маса

Петя Хайнрих
06.01.22
из „Зимни приказки“

НО ПОЕЗИЯ до април ще посветим на литературното изследване и написване на черното и/или бялото.

Цацата ви е готова

Искахме да е брой за техника, в най-широк смисъл. Спасихме се с бягства към географски места –идилични като от пътеписите на Петя Кокудева и Георги Янев, отровни като бургаския бряг на Димитър Кенаров или злочести земи на диктаторски режими като от дневниковите записки на Бойко Боев, описващи премеждията му в Узбекистан.

Автомобили без шофьори, магазини без продавачи, андроиди, които прогонват самотата или заменят медицинския персонал. Роботи, които пишат романи и философски съчинения, разшифроват неразчетимите досега писмени паметници от отминали цивилизации. Дронове, които разнасят пощенски пратки, пълнят хладилника, общуват с кафеварката и с умното стъкло на прозореца. Дронове войници? Армии от безработни хора сред голямото техническо забавление? Един високотехнологичен свят срещу един свят на примитивен мрак, фанатични религиозни конфликти и страх. Това не са картини от научната фантастика, а обозримото бъдеще – нещо като едно десетилетие напред, нещо като утре сутринта.

Как предусещането за този свят е отразено в поезията ни днес? Как българският поет преслушва бъдещето? Мисли ли за това бъдеще? Как го вижда? Желае ли го? Живее ли в него?

Очакванията ни към поетическите текстове сякаш изпревариха с десетилетия въпросите, които българската литературна среда поражда. В този смисъл, пред нас е един показно провален брой. Образцово провален и поради това така истински!

Вместо идилични картини за волни дронове над пролетни поля (оптимистичния сценарий за близкото бъдеще), ни застигнаха словесни картини с електрожени, ръжда, метални въжета сред индустриален патос от миналия век. С радиовълни и носталгия по копчетата, бутоните, лостовете. Но и това е техника, нали. Вместо съмнение и критичен поглед към такива машини като например въоръжени дронове над разрушени от дълги войни градове или към автомобили, програмирани в критична ситуация да стават убийци и да причиняват катастрофа с възможно най-малък брой жертви, пристигнаха текстове с първосигнално опоетизирано съмнение относно машините по принцип. И относно пластмасата, пак по принцип. Дори когато сложни животоспасяващи операции днес са невъзможни без машини и пластмаса, карай да върви!

Затова и бягството към географиите. Към всички онези места, които няма да ни спасят от неизбежното бъдеще. Към всичките ни носталгии по морета и влакове. Под похлупака.

И Рилке за упование – като продължение от предишните броеве, в този са поместени и последните четири от цикъла „Дуински елегии“.

Наскоро минах по здрач пред централната гара в Щутгарт и вниманието ми бе привлечено от светещия текст, увенчал фасадата ѝ:

… Че този страх да сгрешиш, е вече самата грешка.

Казаното е от Хегел – един от големите синове на Щутгарт. Гарата е заобиколена от мощна строителна площадка, на чието място някога ще се издигат постройките на един от най-оспорваните в момента в Германия футуристични архитектурни проекти. Гарата на бъдещето.

На пръв поглед светещото хегелово изречение обърква. Да опитаме така: понякога в началото на големите открития стои една грешка. Да се греши е двигател на новото. Оставаме с благодарност за всички добри (успешни и сръчно написани) поетически текстове в тази чудно сгрешена книжка.

А сега ще ви кажа какво ще бъде нашето високотехнологично българопоетическо бъдеще. Ще си послужа с цитат от прозаичен фрагмент от Константин Кучев:

В ресторанта на морския фар музиката спира и обявяват на микрофона:

– Цацата ви е готова.

Приятно четене и благодаря за цацата!

Петя Хайнрих

20.10.2016 

Уводна стадия в сп. НО ПОЕЗИЯ, бр. 7