Захари Захариев: Самодеен клуб на селските поети

Отиваме да вземем леля Роса от къщата ѝ, Лазаров Калайджията е впрегнал дръгливата си кобила в каруцата, клатушкаме се върху нея тримата с Тико, Лазаров току нежно тупне задницата на животното със сопата, и под нос, повече на себе си, размечтано въздиша, ех, Николинке, Николинке. Мислил е да кръсти кобилата на жена си, ама после се отказал, и оттогава, всеки път като произнесе името ѝ, не назовава кобилата, ами мечтае за жена си, аз го питам, добре де, Лазаре, не се ли объркваш, уж не си я кръстил на жена си, пък все ѝ повтаряш името, като си с добичето, а той, ами на, от как я купих тая кобила и бе млада и красива и стройна, все исках Николинка да я кръстя, щото приличаше на нея, ама все не я кръщавах, и на всички това обяснявах, исках много да я кръстя, ама не я кръстих, и после кобилата остаря, докато се намая, и веч моа ли я кръстя тая добра, стара кранта на мойта гълъбица, не моа. Тико ме тупва по рамото и се смее, виждаш ли майсторче, как ни учеше ти, това тук е пример за модална, темпорална логика, не, Тико, отвръщам му аз, мисля, че не си ме разбрал правилно, тук става дума по-скоро за определение през отрицание, или както ония, дето ходиш да береш маслини при тях, едно време са го наричали – апофатично определение, но то е повече свързано с теологията, отколкото с логиката, понеже Бог е повече от всичко, което се съдържа във вселената, включително и от думите съдържащи се във всички езици, то, каквато и дума да решиш да използваш, за да го назовеш, ти ще му положиш граници, предел, все едно е бутилка с узо, а той е всемогъщ и безпределен, и не може да седи затворен в бутилка с узо, той е по-скоро безкрайност от бутилки с узо, той е безкрайността, в която има безброй безкрайности с бутилки узо.

 Харесва ми този Бог, отвръща ми Тико, много ми харесва, но аз го прекъсвам, само че, слушайте, много по-късно един немец, Георг Вилхелм Хегел, казва, че цялата тая работа е лоша безкрайност, а Бог не може да е лош, той е по-скоро положителна безкрайност, и неговата всемощ е от такова естество, че той може да удържи противоречието на безкрайността и крайността в себе си, още повече го харесвам този Бог, на свой ред ме прекъсва Тико, той има голяма кръчма, аз викам веднага да го намерим, и като е такъв положителен, вярвам няма изобщо да ни откаже, да ни даде една-две безкрайности бутилки с узо, бълха го ухапала него. Ех, Николинке, Николинке, продължава размечтано да шепти Лазаров, мисля си, че не е слушал внимателно цялата ни беседа с Тико, но той веднага ме опровергава, значи, Елине, аз спокойно мога да я наричам кобилата Нениколинка, защото колкото и безкрайна работа да ми е свършила, жена ми е повече от нея, и е по-безкрайна, аз даже си мисля, че ми е свършила и повече работа от Бог, я гледай, какви две слънца ми е родила, тя, а не Бог, аз тъкмо да почна наново урока, защото не са ме разбрали, и да им кажа, че Бог е повече от, кобилата, от Нениколинка, от Николинка, от мене Елин, от Тико, от Лазаров, от децата му, от безкрайните безкрайности безброй много бутилки с узо, но Лазаров вижда едно псе, дето постоянно плаши кобилата му, пък виква, ах, мама ти и безкрайност, Нениколинке, само да си се стреснала, и с лековата строгост дръпва поводите на безкрайността, кобилата спира, Лазаров вади от джоба си един картоф и замерва псето, псува и него, мама ти и помияр, ще ми плашиш ти все мойто апофатичното определение на жена ми, картофът уцелва псето по муцуната, онова изквичава, подвива опашка, и затърчава да се крие, джафкайки бог, бог, бог. 

Лазаров, обаче, ни е спрял точно където трябва, пристигнали сме пред къщата на леля Роса, Тико скача от колата, той пък изважда от джоба си един чан, нахлува през портичката, и се провиква вътре в двора, докато яко бие чана, Диньо, Диньо, моя динке Росе, събирай си сладките месища, да те водим с Елин и Лазара на поезия. Леля Роса се е облегнала сладко и бохемски в сянката на дървената беседка в градината, поднесла е един цвят на роза пред носа си, жадно го души, и гледа пред себе си какво си е изтеглила от тестето карти Таро,  пльоснати на масата пред нея, рисувани от Леонора Карингтън, дето ѝ ги подарих за Еньов ден, тя се обръща към входа на къщата, вижда Тико, зачервява се, кафявата ѝ кожа става морава, пъпешите под врата ѝ се надуват, ще пуснат вселенско мляко, да ѝ оцапат деколтето с вселена, а тя сладко извиква, ах, ел Диабло, таман тука, картите те показаха, че ще дойде моя полудемиян, изръмжава срещу него, захапва цвета на розата, дъвче я срещу ни и като я изплюва, пита, ама как така ще ме водите на поезия, да си взема ли с мене бялото чадърче за слънце? Ами ей така, ще те водим, взимай си чадърчето, месцата, кълките, цицките, с техните зърна, цялата се вземи, и най-вече сетивата си да не забравиш, обяснява ѝ Тико, и тоя другия твоя любовник, дето се клати на медальона върху бозките ти, и дето ако го сгащя на някоя уличка, ще му резна гръцмуля, и него вземи, да ви покажем ние, Елин ще ни води на разходка, към Тунджа, днес учредяваме самодейния клуб на селските поети, ще се учим да живеем като поезия. И хуква Тико на паяк към нея, продължава яко да звънти с чана, да оглушава всичко с тоя дзен, прескача перилото на беседката, кляка долу и взима изплютите листенца от цвета на розата, отделя една част, бръква си в гащите да ги пъхне там, намества ги, където иска да са, другата част ги изяжда, пък сетне, докато още премлясва, целува леля Роса в устата, заканва се на рогатия циганин на медальона, дето се е разположил върху цицките ѝ с пръст, и дето нежно се ползува от тях, защото леля Роса се е развълнувала и диша учестено, а златната монета с циганина подскача на дервиш върху пъпешите ѝ, Роса го хваща за колана, дръпва го към себе си, бърка вътре, нещо се позаиграва там, после изважда обратно няколко листа от розата, на свой ред и тя ги изяжда и го прасва с грамадната си длан, цялата окичена в пръстени с магически камъни, гравирани с цигански руни, през задника, и му заръчва на Тико, бягай вътре, да ми вземеш чадърчето, и баница съм опекла и нея да вземеш, и две шишета с ракия от килера, на тях на етикетче пише, да пипа само Сатаната, тях да вземеш, и тогава ще тръгваме на поезия. 

Тико хуква към къщата, да изпълнява заръчението, леля Роса се обръща към нас, елате, елате, седнете при мене, ние отиваме с Лазаров, тя, през това време прибира картите, дето си е изтеглила, оставя само едната, ние сядаме, леля Роса стиска демонстративно пред очите ни медальона с рогатия циганин в ръката си, целува го звучно и наново тегли от колодата, и плющи новите карти на масата пред себе си, та казва, Ел Диабло отиде за ракия, пред меня се явяват, прас, първата карта, Глупака, прас, втората карта, Магьосника, прас, последната карта за себе си, Императора, ама изтеглен на обратно. И вместо да почне да ни тълкува какво е изтеглила и какво означава, тя тупва двете си широки длани с дебелите пръсти върху картите, почва да трака с тия дебели пръсти върху тях, десетте цигански руни на пръстените ни омайват, а леля Роса, ме пита, кажи сега, Елине, каква магария си замислил пак, какъв е тоя клуб, и как така ще ходим на поезия и на Тунджа, и да ти кажа, ти хубаво ми подари тия карти на госпожата Карингтън, личи ѝ, че голяма вещица е била, още мирише тестето на мексикански кориандър и на срамните косми на няколко сюрреалиста, ама аз съм намислила сама да нарисувам една циганска колода, ще ми помогнеш ли ти, и твоя клуб, да напишем първото ръководство за тълкуването на туй циганско бъдеще? Твой съм, отвръщам ѝ аз, лельо Росо, и я целувам по левия пъпеш, и бързо се вдигам от градината ѝ, за да потърся Тико, да не би да е излязъл вече от къщата и да върви към нас, и да ме помисли за рогатия циганин, дето се е наврял в пазвата ѝ, та да ми се разлее от кинжала му върху масата върху картите на Леонора кръвта, той действително е излязъл, върви към нас с бохчата, дето с нея ще ходим на поезия, обаче, изглежда не е видял, че съм бозал с целувка от неговата жрица, за това ѝ отвръщам Сатаната идва, иѝ правя таен жест с рамо и с вежди, да се обърне, да види Тико, пък добавям, ти ела с нас, и ще разбереш, да ходим на поезия на Тунджа, то е същото като да гледаме на колодата на вселенското таро, как вятърът в острите зърна из класовете на пшеницата, помага на житото само да бозае от огромната цицка на слънцето, и други подобни алхимии.

Тико е разтворил бялото чадърче на леля Роса над главата си, и така с баницата и двете бутилки ракия в бохчата, същински ел Топо, щастлив идва при нас на беседката, целува телените, разчорлени косища на Роса, а тя измърква, доволна е на тлъста котка, и нежно възкликва, Ходоровски мой, а към мене, Елине, миличък, нали знаеш къде са столчетата, да вземеш, да имаме на какво да сядаме в тая поезия, аз веднага тръгвам, и чувам зад себе си Лазаров да я пита, доня Росо, я кажи, сега, дето изтегли картите, аз Глупака ли съм, или Магьосника, не я чувам какво му отвръща, но зная – Глупака е бил изтеглен за мен. Натоварвам столовете, виквам им на другите членове на самодейния клуб, че сме готови, леля Роса пъшка, докато ѝ помагаме да се качи в каруцата, ех, момчета, момчета, да не взема да уплаша момичето, поезията, де, с тия 120 кила плътен живот дето ми се е лепнал, аз я натискам леко с длани по задника, Тико ѝ е подал ръка, все още е с чадъра в другата, Лазаров държи Нениколинка за поводите, да не мръдне, и отговаря на дона Роса, не само че няма да я стреснеш, ами тя вече, заедно с живота и тя ни се е залепила, да можехте да се видите през зъркелите ми каква картина рисувате. Тико и Роса сядат един до друг, прегръщат се, джентълменът Тико наглася хубаво чадърчето да пази на любимата му сянка, а аз се настанявам до Лазаров. Калайджията взима поводите, Нениколинке, ди, ди, ди, кожата им плющи тихичко върху тръпнещото от вълнение тяло на кобилата, потегляме, учредителната среща е започнала, Лазаров изведнъж се сеща нещо, вдига си брадичката леко на горе, и мощно размърдва ноздри, души, сякаш през тях може да намери по някаква миризма, какво точно се е сетил, и наистина го намира, а, моя Лазар е тука някъде, пак е хукнал по кучки, пъха показалец и палец в устата си и мощно изсвирва, тука, тука, Татко, бързо тука, къчи-къчи. 

Лазар е неговото дребно и лудо куче, с него не е имал проблеми да го кръсти, една мръсница имахме, беше надула корема, когато татко ми Лазар вече беше пътник, и тая кучка роди точно в деня, като го погребвахме, като се прибрахме от гробищата, гледам, че е захванала да ги ближе, да ги мие от течнотиите си, в една голяма кошница за царевица, в сламата дето бях турнал вътре ги вяснала на бял свят, и като я видях така с кутретата, и си викам тука има една работа, огледах ги малките, и едно ми направи впечатление с бялата чертичка до лявото ухо, иначе цялото куче кафяво, но викам, ще видим има ли тук една работа, няма ли, и ги следя да прогледнат, прогледнаха на 14-тия ден, взимам го онова с бялата черта зад ухото, гледам го в очите, а, тате, здрасти, така че то само̀ си дойде с името, не съм го кръщавал, баща ми много обичаше да живее, и хич и не е чакал да минат 40 дена, че по-добре да се ориентира и по-добър избор да направи в какво да се прероди, ами още не бяхме го затрупали с пръстта, и хопа, скокнал, та се дръннал с душата си в кучето. Лазаров Неотразимия и неговите истории с имената – кутрето се казваше Татко Лазар. 

След изсвирването и виковете на Лазаров кучето действително изскача от ъгъла на едната уличка, тича като бясно към нас, стопанинът му дава наставление, извърти се, извърти се, отзад, Татко му сякаш наистина го разбира и прави една дъга, за да може да се извърти към задната част на каруцата, и като я достига, с първия скок се оттласква от желязната задна тръба на колата, и тупва в краката на Тико и леля Роса, а донесата светкавично грабва висналата от кръста на любовника си бохча и я слага на коленете си, баща ти да не вземе да ни сръфа баницата, че веднагически пак ще го пратя да се преражда. Аз се обаждам от своя страна с наставление към Лазаров, давай Лазаре, към бостана за дини, Лазаров се обажда към кобилата, давай Нениколинке към бостана за дини. Тико неслучайно нарича леля Роса, дона диня Роса, защото освен, че е селската знахарка и бяла вещица, и гледа на карти и боб, леля Роса е и предприемач, и от парите, дето изкарва да прави магия за любов и да гледа и да им разказва бъдещето на хората, е и арендатор, ползва им нивите, а в една от тия ниви, накрая на селото, покрай каналите на Тунджа, гледа и 10 декара дини, защото нали тия хора, като им разкажа аз бъдещето, и то като вземе, че се случи, и в него има здраве, любов и пари, то тия хора, трябва да има и откъде да си купуват дини, та да си подслаждат сбъднатото и да си чистят организма, като по-често ходят да пикаят заради сока на плода, така е Елине, не е лесно да си знахарка, за всичко трябва да мислиш и да имаш цяла изградена система. Холистична.

Захари Захариев

Из ръкописа на „Планинско село. Полско село. И по средата малък град“, роман в разкази, подчаст „Полско село“, Наративи.

Публикувано в бр.4 на ЛС Текстил

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s