От Йордан Ефтимов

Снимка: wikimedia

Миналата нощ светът изгуби и Умберто Еко. Средно добър писател, но екземплум за интелектуалец.

Своята рецензия за най-прочутия му роман – „Името на розата“ – английският литературен теоретик Франк Кърмоуд беше озаглавил „Баскервилският кон“, събирайки в едно два великански образа на световната фантазия: Троянския кон на Омир като метафора за двойното дъно на езика и Баскервилското куче на Конан Дойл като метафора за нагона за разказване и сюжетиране. (И като алюзия към героя от романа – монаха Уилям от Баскервил, разбира се, но това всеки го знае.)

Умберто беше баскервилски кон, но също и съвременен севилски бръснар. Способен на голяма простота и достъпност, той не бе сред типичните за съвремието ни хаотични и енигматични мандарини. Винаги със струящо чувство за хумор, което успяха да почувстват и гостите и участниците в конференцията от поредицата „Софийски диалози“ през ноември 2004 г. Тогава по покана на проф. Ивайло Знеполски и Дома на науките за човека и обществото в София Умберто Еко говори за понятието за границите на европейската култура.

Учебникарското му помагало „Как се пише дипломна работа“ е сред най-вдъхновяващите книги за един млад хуманитарист. Ще ми се тези дни да прочета и друго сравнение – с Добрия пастир.