Хартиена трагедия

Късен следобед, късен във всичките му измерения – в зрелостта на деня, в умората на сезона, в набезите на прастари оси в последните слънчеви петна, пробивите им в цветните сърца, право към нектара на крещящите с пъстри фунийки висящи алпийски растения от старите дървени тераси. Току-що съм взела ключа към къщата в Гармиш-Партенкирхен, мой дом за кратко, колкото позволява ваканцията, и след бърз оглед на стаите и принадлежностите (забрави ли сме да си донесем хавлии, но имаме маслиново олио), излизам на терасата. Небето е бистро – в далечината се белее каменната грамада, не просто алпийски връх. Малък връх на върховете – Цугшпитце. Като захарна шапка. Или като онази кула от слонова кост от любима детска книга – „Приказка без край“. 

По отгласа на гледката в духа ми разбирам, че пейзажът крие не една фантастична история. В „Приказка без край“, детският роман от Михаел Енде, също се издига подобен чудноват колос – кулата от слонова кост в света Фантазия, въздигнала се в центъра над спираловидно извит висок град. И решавам да си измисля как малкият бъдещ писател, роден именно в този град, още от дете е хранел в себе си представата за високия център на чудноватия свят по подобие на алпийския връх, който е виждал от прозореца на родната си къща. Нелоша версия, за чиято достоверност нямам нито едно потвърждение. Единствено е сигурно, че Михале Енде наистина е роден в този град, в Гармиш през 1929, само на няколко преки от къщата, в която се намирам сега. Питам хазяйката дали знае къде точно е бил родният дом на семейството Енде. Тя протяга ръка, надолу по река Лойзах, ето там в далечината, но на мястото сега се издигали други постройки. Пък и кой ли днес още чете Енде, 25 години след смъртта му, в един преобърнат свят, в който Фантазия вече изцяло е извън човека и може би е преселена в електронни игри и виртуални убежища, по-живи от самия живот. 

Поглед от кабинковия лифт към връх Цугшпитце. В една кабинка се побират до 120 човека. Поради епидемията проявяват милост и ни натъпкват само до около 80 човека. В кабинката има и „шофьор“ пред пулт с бутони. 

***

„Дърво: Шшшшшшш….

Луна: Моля? Ццццшшшшшввввшшш… не те разбирам, драги.

Дърво: О, извинете, това беше на езика на дърветата.

Луна: Разбирам. И какво значи?

Дърво: Значи… ами, как да го обясня… Изразява нещо, описва нещо в любовта, което само дърветата познават. И може би още двама-трима човека, понеже не съществува нищо в природата, което да няма някакво изражение и у човека. Това е нещо изключително хубаво, но не може да се преведе.“

Из кутията с бележки на Михаил Енде

***

Семейство Енде напуска Гармиш през 1931 и се заселва в Мюнхен. Едгар Енде, бащата на Михаел, е известен сюрреалистичен художник, чието изкуство е заклеймено от нацисткия режим; през 1936 му е наложена забрана за излага картините си. Продължава да работи тайно. Влиянието му върху сюрреалистичните художници в централна Европа е безспорно; той е един от артистичната бохема на Мюнхен по онова време. Бедността обаче съпровожда детството на бъдещия писател, споделя по-късно той в телевизионно интервю, вече като световно известен писател и си признава, че е търсел професионално отдаване, което да му спести вечното безпаричие, затова решава да стане актьор и драматург.

По време на наложената забрана върху художника майката на Михаел Енде изкарва прехраната на семейството, като води часове по медицинска гимнастика. Сюрреалистичните картини на Едгар Енде повлияват силно творчеството на неговия син, особено сборника „Огледало в огледалото“, в който разказите превеждат образите и виденията на Едгар Енде в изкуството на словото. 

Колкото по-трескаво се опитвам да свържа личността на писателя с града, толкова повече ми се изплъзва връзката. В оживения център се намира малкият кичест площад „Михаил Енде“. Един истински литературен пътешественик не би пропуснал да се снима пред табелата, нали? Аз ли съм литературен пътешественик… Встрани от площада тънка уличка води към курортния парк със същото име. 

Друга обаче е тревогата на часа тук. Пандемията. Онзи ден една служителка от хотела на американските военни части е нарушила наложената карантина и преди да изчака резултатите от теста си, се е гмурнала в нощния живот на града, обикаляйки барове и клубове дни наред. След над двадесет установени коронавирусни инфекции в американската база вчера, ни призовават към масови тестове, цял град в очакване на резултатите. В момента никой тук не говори за фантастична литература. Политици искат възмездие, жителите на града май също. Журналисти, блогъри и зяпачи снимат входа на нощния клуб „Пийчес“, мястото, което се смята за най-вероятната гореща точка на заразата. Реалният размер на опасността е напълно неясен, тревожност обаче привидно няма. Средата на септември е, улиците са оживени, масите пред заведенията са заети. Животът тече с упорито спокойствие. Понеже съм забравила маската в квартирата, не мога да вляза в книжарницата. На витрината няма нито една книга от Михаел Енде. През пролетта мислех за епидемията като зло, но все пак плодотворно за литературата. Никакви чудни истории няма да роди това време! Всичките ни текстове се борят с премълчаването и отричането, и с теснотата, на пространствата в които сме ограничени по неволя. Бягство в стари книги, фантастични светове и музика от миналия век, по-възможност от ерата на шарените дрехи, или на безметежността на музикалните фестивали, пяната на дните… А и какъв литературен пътешественик е този, който е ограничен във възможността да пътува. Зигзазите стават скучен прав тегел, снимаме се под табелите. 

Алпийски връх по залез

***

Фантазията няма граници – това е една от централните идеи на „Приказка без край“. Човекът може да проникне в света на фантазията, но създание от фантазмения свят не преминава в света на реалността. Всъщност филмът по романа нарушава не само този принцип – в последната сцена Фухур, драконът на щастието, от света Фантазия, с Бастиан върху гърба си, полита ниско из града на реалността, тоест – преминава с кинематографическо безразсъдство през безграничната невъзможност. Михаел Енде е толкова ужасен от зрелищното решение и изобщо от целия филм, че настоява името му да отпадне от филмовата продукция, която окачествява като „гигантска мелодрама от кич, комерсиалност, плюш и пластмаса“. Филмът има грандиозен успех. Гледах го в Културния дом в „Дружба“, бях на възрастта на героите, изживях го като истина и обикнах всеки кич и плюш в него. У нас в панелките кичът беше друг.

Добре ли е да се прекалява с мушката? Какво е добре изобщо.

В малкия курортен парк в Гармиш вървя без ясна цел по алеите с фигури на герои от романите на Енде. Еднорогът, един син фаун, фонтана на Диана, часовник от живи цветя… Покрай мечтателното езеро с японските риби минавам. Хълмът е костенурка, прастарата Морла е хълмът, най-възрастното създание във Фантазия, отегчена от прекалено дългия си живот и алергична към младостта. Върху една от лапите ѝ от обветрено дърво е приседнала майка на играещо в тревата дете. В градината с вълшебните билки градинар със сламена шапка и син гащеризон върху карирана риза е клекнал и плеви бурените, стяга хотела за насекоми, лицето и цялата му фигура го показват като излязъл самият той от фантастична история, движенията му – извън времето, а погледът му сякаш отсъства, не е вглъбен, а пътуващ, драконов. Фантазия няма граници, повтарям си, докато повторно минавам по алеите. Под дървото на поетите се спирам и наблюдавам как в далечния край на парка дилърите на дрога са унесени в разговори по телефоните си и се оглеждат като хора, които нищо не търсят и нищо не предлагат. А може и да не са никакви дилъри. Дървото на поетите е гинко и казва нещо на езика на дърветата. Михаел Енде също си има свое – една липа в центъра на тревен лабиринт, пестелив и тесен, който сякаш допуска само детски стъпки да се лутат из него.

***

В жълтата къщата на ъгъла приземните прозорци са отворени през целия ден. Преминаващите по тротоара неволно надничат в стаята. Помещението е малко. В средата – легло. Върху леглото – човек на системи. С тези широко отворени огромни прозорци и затворени малки човешки очи сцената прилича на прощаване с живота и с шума на улицата. Първия път, когато минах и надникнах, се почувствах неудобно, че надничам неканена в личното пространство на смъртника. Бързо извърнах глава към отсрещните балкони, натежали от цветя в най-красивата им възраст. Не е ли странно колко много обхваща човек само с едни мимолетен поглед – топлата светлина в помещението, масичка и кресло, върху масичката – поднос с чаша, лекарства, чиния и прибори, извитите маркучи и прозрачните пакети с капеща течност, увиснали като украшения, и човек, по-неподвижен от всичко недвижимо. Щом е отворен прозорецът, може би това е именно покана да надничам отново. Може би това е начин за последно общение с живота. Може би човекът със затворени очи не обича да е сам. На другия ден беше отворена и външната врата, къщата бълваше навън топлата си кафява миризма на десетилетия от хора и готвено. Сякаш колкото по-близо стопанинът е до отпътуването си, толкова повече домът се разтваря към света отвън, границите стават неясни, външното и вътрешното взаимопроникват. 

Горе на Цугшпитце

***

Нищото в „Приказка без край“ не е отсъствие на нещо, не е отсъствие на всичко. Не е тъмнина. То е онова, което виждаш сякаш че си сляп. То упражнява притегателна сила върху героите. Онези героите на Фантазия, които попаднат в нищото, се превръщат в човешкия свят в лъжа. 

Отсреща река Лойзах носи мирис на гнилост из вечерта. Но медитативният ѝ ромон ме задържа дълго вън на терасата. Следите от дракона на щастието по небето имали формата на проточена светкавица. По-точно и по-близо до оригиналната идея би било той да се превежда на български като дракон на късмета. Един истински мечтател разчита и на късмета си, научаваме в книгата. Да не подценяваме никога късмета си, дори и в едно привидно безизходно положение. От алпийските върхове, невидими в тъмното, самотни светлини се преструват на звезди. На светлината на телефона си нанасям последни редакции по превода на кабаретна песен от Михаел Енде, една хартиена трагедия, сладко смешна.

На брега на Айбзе (Тисовото езеро) в подножието на Цугшпитце. Поради яркозеленият цвят на водата то е един от популярните сюжети в Инстаграм, търсете #eibsee.

Хартиена трагедия

Тя бе момиче от хартия,
тъй чиста, да милееш.
Човек не може да открие
ни думичка по нея.

Повярвай, без шега,
хартиена бе тя.
Повярвай, без шега!

Дойде момче, пак от хартия,
поскитало, видяло,
изписано на поразия,
в печати ярки цяло.

В петна бе то, не крия,
нали е от хартия.
В петна бе то, не крия!

Любовни двойки от хартия
наистина обичат.
По него тя, а той по нея
написа и се врича:

 „Сам‘ твой съм, моя мила,
и аз съм от хартия.
Сам‘ твой съм, моя мила!“

Един ден зло ги сполетя
в страдание униха,
че адресат го призова,
„чупливо“ знак му биха.

 „Да дойда се заричам,
хартиено момиче.
Да дойда се заричам!“

Тя чака дълго в изнемога
и бавно пожълтя,
а щом усетеше тревога,
четеше се сама.

„Сам‘ твой съм, моя мила,
и аз съм от хартия.
Сам‘ твой съм, моя мила!“

Старик от вестника лъжлив,
измачкан и продаван,
с хартиени пари червив,
я щеше за забава.

Тя алчността надви я,
нали е от хартия.
Тя алчността надви я!

Старикът наранен не чака,
а най-коварно взе
и с остра ножица защрака,
преряза я на две.

Не ѝ се смейте вие,
не сте ми от хартия.
Не ѝ се смейте вие!

Дойде момчето от хартия,
тъй както се зарече,
на две парчета той откри я
и дума не изрече.

Не ми плачете вие,
той просто е хартия.
Не ми плачете вие!

До късни доби там стоя.
Сърцето се подпали
и той до шушка изгоря,
не бихте го познали.

Таз сажда, погледни я,
бе обич и хартия,
таз сажда, погледни я.

Михаел Енде
из „Битпазар на мечтите – среднощни песни и тихи балади“
Превод от немски: Петя Хайнрих

Интериор, Garmisch-Partenkirchen, 21 век

***

И все пак всеки ден изкатервам хълма, сядам на напечената от слънцето скала и гледам как облаците остават закачени по острото на Цугшпитце, дебна го да се открие и започвам да се съмнявам, че го има наистина. Тук във всяка купчина облаци човек може да си измисли каквито си пожелае върхове. 

И аз бях там, доказано!

***

Хавлиените кърпи ли? Те нямат отношение към тази история. Но все пак – не забравяйте да си сложите няколко в багажа, не разчитайте за това на дракона на късмета.

Маслиново масло носи радост във всяка храна, но това е друга история. (Изразът „но това е друга история“ е прокаран през целия роман „Приказка без край“, за да запуши избуяващите истории, оставяйки ги като вратички за доизмисляне.) 

Киан, 18-годишен, чете „Приказка без край“ . Открил книгата на рафт в библиотеката си в къщи и решил да пробва.

Кой ли днес чете Михаел Енде? Ето кой. Само ден след завръщането ми отговорът дойде, за да ме обори, както винаги би трябвало да се случва, когато правим грешни предположения – срещу мен в метрото млад мъж четеше „Приказка без край“, честна дума! 

Септември, 2020
Петя Хайнрих

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s