Тръбни фрагменти

Южноамериканският дневник

от Петя Хайнирх

Попадам в корема на анаконда. Дръпвам шнурче от тавана и светва лампа във вътрешността на дълъг и тесен тунел със слузести стени. Там, докъдето светлината достига, жълтозеленото покритие на коридора блести като скъпоценен камък и избледнява надалеч, докато вътрешният мрак на влечугото го погълне. Стоя в центъра на светлия кръг. И пиша ли, пиша… Заслушана във вътрешния и външния шум – първият надгражда втория и го души. Потънала в мисълта за движението – поклащане, пропадане, равното техническо вибриране на самолет в спокойни висини. Сън, който се преструва на истински. Будност с ленивата замъгленост на презокеански полет, причинена от лошия въздух в самолета, постоянната жажда (сухи устни и извит нагоре врат), теснотата и винаги неудобната седалка. Самолетът се гмурва в някаква своя дълбочина – анакондата се свлича в реката. Ниско под повърхността се вие и напредва, а главата ѝ стърчи над червената вода и дебне плячка, но отвътре аз не виждам нищо от това с отворени очи. По люлеенето на тунела мога да очертая вълнообразния профил на външния свят. Ето я моята джунгла, която не виждам. Така я пиша – отвътре навън. По-скоро интуитивна. / 29 март 2018


Тапир, маракас, ягуар, пираня, маниока, ананас, маракуя – думи от езика на индианците гуарани. Разпръснати топоси от карта на чудноват идиом. „И“ на езика на гуарани означава вода. „И“ с първична искреност назовава същността на водата. (Същото върши и френското „о“.) „И“ изтича, извива се и се проточва, звучи и оводнява. Безпрепятствен звук, като река привидно безкраен. Името на водопадите „Игуасу“ означава голямата вода, а бразилският легендарен плаж, люлката на боса нова – „Ипанема“ – е мръсната вода. Наречена така поради лошите течения в трудния за риболов залив. Имена като заклинания. /15 май 2018

Водопадът Игуасу след проливни дъждове, сн.: Петя Х.

Águas de março fechando o verão – водите на март, с които лятото свършва.Щом пресека екватора сега, идвайки от Северното полукълбо в края на март, ще се озова от началото на пролетта (почти още зима) в началото на есента (почти още лято). Понеже екваторът е огледалната линия на сезоните, достатъчно е да летя две еднакво дълги отсечки от двете полукълба, за да премина от един миг в неговия огледален друг. Еуфорията на пролетта се обръща в меланхолия на есента. Но обещанието на сърцето си остава същото от двете страни на екватора. Обещанието на сърцето е туптене, стръвност, отсъствие на натрупани образи. Празен съд. Кратунка. Лъжливо обещание е то, като всяка красота. Но му вярваш, поради липса на друг избор. / през март и други есени


Калебаса: издълбана кратунка, от която южноамериканците смучат чая мате през сребриста метална тръбичка (бомбия), завършваща накрая с цедка на дъното. Кратунката, натъпкана с накълцани сухи листа от мате, както се тъпче лула. Храстът мате е южноамериканската разновидност на джела – онова растение с восъчнозелените твърди листа и червените топчести плодове, което се появява като коледна украса. Расте пред дома ми, две подрязани строго джуджета, едното едро и месесто, а другото – засенчено и изнежено. Асиметрия на делника ми. Смуча от сребристата си тръбичка топлата запарка с вкус на тютюн, а две тежки пеперуди смучат с хоботчетата си свежа солена пот от кожата на ръката ми. / Foz do Iguaçu, 1 април 2018

Торес Гарсия, „Натюрморт с книги и списания“. В центъра – калебаса с мате. Галерия в Монтевидео. Сн: Петя Х.


Рио де ла Плата след буря, разбунена и глинеста. Мокър крайбрежният булевард, палмите мятат коси на вятъра. Страничният прозорец на автомобила, през който виждам за първи път Ла Плата, милостиво заглажда ъглите на стеснената гледка към тази невъобразимо просторна река, чийто отсрещен бряг се губи на хоризонта. Ако изобщо го има. / 25 март 2018

Рио де ла Плата след буря, Монтевидео. Сн.: Петя Х.

Монтевидео, тук. Светлината пада сега така, че цветовете са по-интензивни. Формите добиват дълбочина и тържественост. Би трябвало за тези цветове да има други наименования, по-прецизно мерещи, геометрични. По какаовите вълни момчета се хвърлят върху сърфовете си и движението им е музика, която се чува със зрението – хармонията на прибоя и телата; кафяво, кожа и пяна. По-късно слънцето залязва и хвърля златисти люспи върху фасадите на крайбрежните сгради. Тук и там по тревата са насядали хора със сламени шапки и купички мате. По тъмно улиците на стария град в Монтевидео се опразват, магазините спускат с дрънчене железните си решетки. По уронените фасади на ъглите проблясват фотоклетките на уличните камери, тъмни силуети се шмугват зад ъглите. В стария град животът свършва по залез с непозната на европейските градове категоричност. Нощта е нощ и нейни са тишината и престъплението.

Но още е рано – обратно на крайбрежния булевард в златния му час. Ханс, местен жител и наследник на онзи знаменит преселник от Хамбург от преди два века, който основал Немското училище в Монтевидео, а после изобретил супата на прах, обявява чудото, в което да се взирам през следващия безкраен миг – един поет бил казал, че последният слънчев лъч по залез над Рио де ла Плата е зелен. Самият Ханс никога не е успял да види зеления лъч. Взирам се дълго, дълго… Ще ми се да напиша: „Видях го!“ / 25 март 2018


Пиенето на мате е бавна работа. Ритуал извън времето. Мате пиеш на малки глътки и горчи както всичко, което е честно. Цветът на мате е тютюнев, пепеляв. Мате буди нещо прастаро – спуска се в кореновата система на духа и се свързва с примитивността ти, заровена под слоеве цивилизационни натрупвания. Обръщаш едно камъче и виждаш от обратна му страна планината. Пиеш мате, пиеш памет, сребърната памет през лъжичката, а един тукан е обърнал изразителния си профил, виснал с клюн като пластмасова месечина. Пиеш мате, пиеш мате, драскаш по стените на кратунката, плюеш листа, а туканът отсреща не помръдва, изпива те с поглед – позира и той извън времето. / извън времето

Уругвайски фермери и мандраджии. По-възрастният пие мате по традиционния начин – от издълбана кратунка и с термос с топла вода, от който си сипва от време на време по глътка в кратунката и смуче през цедката. Колония, Уругвай. Сн.: Петя Х.


Реките са жива природа. Познават движение, промяна, общуване, пулсации, дори настроение, дори дух. Реки се появяват, спират, обръщат посоката си… Един естуар се образува на места с големи приливи и отливи. В него се срещат океанската солена вода и речната сладка – сливат се в любовен акт. При прилив океанът нахлува навътре в речното корито, вклинява се под сладката вода, дълбае дъното. После при отлив реката изтласква океана обратно. Амазонка изблъсква солената вода над 150 км навътре в океана. Тези пулсации, ако не са живот, какво са? Речните системи като вени. Или нервни връзки. А подземните реки? Под Амазонка тече река, четири пъти по-широка от надземния гигант. На места тази рио Хамса е широка около 400 км. Поради огромната ѝ ширина и пълноводност сме склонни да си я представяме като стихия, шумна. Бърза, дива и необуздана. Като човек, като яростно сърце. Но това подземно същество тече безкрайно бавно. Властва над покоя и вечността. В тишина и мрак дълбае скалите, сякаш спи. Подземната Хамса като подсъзнание на Амазонка. И щом е така, тогава, каквото и да кажем за Амазонка, въвличаме и подземното ѝ съответствие. А между тях – топлото тялото на земята, което ги едини. / 18 април 2018


Дълго време преди да дойда тук, обичах да слушам радио „Вавилон“ от Монтевидео. През тръбната плът на южноамериканските флейти преминаваше звукът като анаконда, готова да ме глътне и отнесе в своя речен свят. Като мате преминаваше звукът през тръбичката, горчив от копнеж, избеляваше в хладния ми север и падаше на снежинки върху рейнските сочни поляни. / преди


В автобуса се качва се мъж с корем, мъкне обемиста торба, продава чорапи. Вади чифт след чифт, с отработен глас възхвалява качеството на уругвайския чорап. Плющят черните пердетата през отворените прозорци – безделни криле на смешни, попрегърбени гарвани, насядали по седалките, заслушани в изгодните цени на качественото трико. / 27 март 2018

Автобус в Монтевидео, сн. Петя Х.

Пресичах чудна ароматна савана с цъфтящи високи червени треви, жълти треви, с радикални цветове, както са в тропиците. Пресичах саваната върху широкия гръб на доверчив кон. Високо бях и върховете на високите треви достигаха прасците ми. Ароматно като слънчев плод, зрял и щедър. От високото и поради леко хълмистия терен се отваряше широка гледка към прашни червени пътища, които се вият нататък, извън погледа. / 14 май 2018, на сън


Лилии в японска градина в Монтевидео. Снимката е запечатала иглолистно дърво и парче небе с един памучен облак. И дървото, и облакът отразени във водата, гладка като смърт. Есенен ден в последните дни на март. И тази тишина на есента е филтър върху водата. А лилиите, забити с карфици върху картата на спомена, бели ли бяха? / 25 март 2018


Фериботът навлиза в пристанището на Буенос Айрес. Оттук погледнат, градът прилича на Франкфурт на Майн, с високите сгради на банки и офиси. Според пътешественика писател Цес Нотебом, точно тук някога Борхес хвърлил монета, напускайки за дълго Буенос Айрес. Това действие може да се тълкува по много начини – че ще се завърне, че си е пожелал нещо скрито за нас, като жертвоприношение към Посейдон, като нищо. Гмурнах се с монетата и проследих в бързи серпентини нереално дългото ѝ потъване, предвид че на това място не е дълбоко. И после гледах как монетата се стрива, връща метала си на водите и съществува без тяло като отпечатък от залязло слънце; или обраства с планктон, рогчета и друг живот… Или я поглъща делфин, от онези ла Плата делфини наоколо – при тази мисъл бърча вежди, понеже нищо добро не следва от един делфин. Цяла шепа дребни монети в ръката ми, които ми върнаха като ресто при купуването на кафе от бордния ресторант. По нито една от тях няма следи от износване или водни премеждия. Явно и Цес Нотебом просто си е измислял безделни истории за една дребна монета, докато фериботът му бавно е навлизал в пристанището. / 28 март 2018


Чейнчаджии с хитри муцуни непрестанно и монотонно напяват „cambio, cambio“. Забързват мелодията в края на стиха и отривистите им дактили ехтят, ето така: 

камбио амбио амбио амбио амбио амбио

камбио амбио амбио амбио

камбио амбио амбио… камбио?

/ Буенос Айрес, 29 март 2018


Флоралис, о, Флоралис от метал и алуминий, цвете на цветята, звън сребрист на огледало. Какво измолваш от небесния кристал? Пчели със стави от стомана? И с гъвкави хромирани крила? Шест венчелистчета по тъмно се затварят с металичен бръм, пленяват шепа електросветулки с буен нрав, те яростно облъчват вътре стиснатата яко челюст на цвета. Буенос Айрес, през нощта. На сутринта, Флоралис, о, Флоралис, се разтваря. Пак. Асиметрично, наклонено, стъпило с железен крак в центъра на езерната тиха плитчина. Облитат го онези пеперуди, които сякаш сипят портокалов прах с крила на малки светли кръгчета като въртящи се монети. / Пред кинетичната скулптура „Флоралис“ в Буенос Айрес, 30 март 2018 

Флоралис е кинетична скулптура на аржентинския знаменит архитект Едуардо Каталано. Изобразява не конкретно цвете, а едно обобщено цвете – цветето на цветята. Вечер шестте венчелистчета се затварят, сутрин се отварят отново. Асиметрично и наклонено, така че разкрива различни свои образи. Разположено е в езеро и поради това (ми) прилича на лотос. Изработено е от метал, скелетът му е от алуминий. Водата и околният свят се отразават в него. Наоколо прехвърчат оранжеви пеперуди. Сн.: Петя Х.


Привидно няма връзка с мястото и ситуацията, освен испанския, a цял ден си повтарям нахлули в ума ми стихове от песен на Николас Джар: „ya dijimos No, pero el Si está en todo“: казали сме вече „не“, ала „да“ във всичко се съдържа. / 25 март 2018 


В десет вечерта градът звяр реве. Мравки с елегантни дрехи пъплят към многобройните вариетета и театри. Пътните артерии инфарктно задръстени. Бирарии, столетни пицарии за бързо хранене, кафенета, барове. Стълбове пушек от скари. Печено, кръв и сок, влажни залесени дворчета с тайни фонтани. Танцуващи страстно травестити с високи бели ботуши. Полицаи с изпънати върху кръглите им коремчета униформи. Зейналата, електрически осветена паст на книжарници със сталактити и сталагмити от книги. Мракът е изличен от виолетовото на бензинови пари. Мрамор. Шум. / Буенос Айрес, 31 март 2018

Цял ден търся из Буенос Айрес китайски супермаркет. Разбира се, заради Сесар Айра и миниромана му „Мрамор“. Понеже градът като цяло не ме вдъхновява, оттеглям се в литературата му и там ми е добре. Чакам да се случи литературното чудо. Щастлива бях през времето, което прекарах в книжарницата; смятам да прекарам утре там половината от деня. Чудех се дали сред няколкото милиона по улиците няма да се сблъскам със самия Айра и съм убедена, че ще ми се случи. Може и Борхес да срещна, но затова ще ми е нужна първо машина на времето. Тук – с пълните разкази на Силвина Окампо. 


Веднъж доплувала анаконда по рио Парана до градините на Ивон. Жива-умряла била змията, не са това нейните територии, горе по Амазонка живее. Друг път завалял сняг и покрил с тънка дантела земята. Докато се обуе Ивон, че да излезе в градината и да го пипне, той се стопил. И двете само веднъж на един живот. Когато стоиш на едно място достатъчно дълго, всичко може да мине покрай теб под формата на нетрайно чудо – от сняг до анаконда. Нужно е само време, търпение на ловец на мигове и отказ от движение. И то едновременно. Такива ги говори Ивон, пада на четири лапи, става ягуар и се шмугва в храсталака по една тясна червена пътека, която отвежда близко до Дяволската пропаст. Седим и гледаме как водата пропада в гърлото. Някой отваря уста с лице към небето и гълта топли пръски тропически дъжд, преструва се на малък човешки водопад. / Игуасу, 1 април 2018


Великден. Рио Игуасу тече желязна. Хемоглобин. Месо. Пълна силна вена. Вбити крайречните дървета като кухи игли. Рио Игуасу шурти и отгоре надвиснало разкъсаното манго на деня, капе, лепне. Индианско погребение: мъртвите ги пускат по водата, да им глътне тя костите и месото. / 2 април 2018


Събуждах се по ранина, в самото сърце на нощта с висящи удобно крайници. Как и защо хората се научават да не падат от леглото? Дали е атавистична черта – нещо наследено от ягуарите, заспали върху клон. Пред сънните ми очи се разстила дълъг път, от двете му страни – високи треви, а по пътя хора се разминават, покрай тях тичат кучета, цялото онова движение с отдадеността на делника, синхронизирано, като виждано безкрайно много пъти из безбройни светове, в които расте трева. А някъде, точно върху дъгата на ухото, е полегнал ягуар и крайниците му се поклащат на входа на слуха. / някога из безкрайно много светове


Как беше – уж съм се завърнала у дома, а още не съм пристигнала. Във Фоз до Игуасу се запознах с Ивон, наследничка на немски преселници. Нейният немски бе архаичен и своенравен. Никога не е била в Германия, остават ѝ две години до пенсия. Цял живот е работила, не е имала време за почивки, мъжът ѝ е бил първо шофьор, сега работи във водната електроцентрала (доскоро най-голямата в света) отсреща на границата с Парагвай. Ивон никога не е виждала сняг – само по телевизията. Баща ѝ е бил миньор и вадел от земните недра аметисти. Толкова много аметисти имало наоколо и толкова нищо не стрували – баба ѝ имала в градината един огромен аметист сред тревата. Иначе били бедни, Ивон ходела пеша 10 км до училище и толкова после обратно. По-късно в университета следвала вечерно обучение, а през деня работела в хотел и гледала сина си. Първата ѝ среща с германци от Германия я уплашила. Ивон била назначена за преводач, но като заговорили германците от Германия, такъв език говорели, какъвто тя никога не била чувала. Покрай туристите постепенно го научила, немския отвъд океана… Но тръгнах да разказвам за дългите пътища и бавното пристигане. 11 часа трае полетът оттам до тук. И Ивон подхвърля, че това не е нищо – тя, като потеглела с автобуса да посети сестра си, траело 16 часа. И все пак никога не е имала времето и парите да мине отвъд океана до Германия. Душа човек е Ивон… Аметистова душа. От нея научих и за голямата вода (Игуасу), за маниоката и ми показа тукан. Веднъж, докато вървяхме покрай една цветна леха, изпъстрена с фантастични цветя, лъщящи и толкова неестествени като направени от пластмаса и изобретени от побъркан ум, и тя видя как им се дивя, взе да ми ги назовава. Така стигнахме до един бодлив храст, без цветове в този момент: „А това е роза. Те цъфтят с много красиви цветове, цели кълбета“, обясни ми неочаквано Ивон. Не успях да прикрия изненадата си и отвърнах: „Ама, Ивон, рози има и в Германия“. 

„Така ли? Не знаех“ – отвърна Ивон. 

Розите са нещо като обратното на снега. / 7 април 2018


Музей на всички неща. Изпрана в джоба на джинсите ми опаковка от дъждобрана, с който се намятах край водопадите. / 8 май 2018


Клариси Лиспектор в бронз на Копакабана, в края на плажа, на който е обичала да ходи с децата си. Как ли е изглеждало наоколо в средата на миналия век, в нейното време? Точно в този край на дъговидния плаж днес смърди на лайна, отсреща вяло се полюшват пробити от ръжда обществени фитнес уреди, а още по-назад бездомници са си направили лагер и разпъват хилавите си загорели крайници под чергила в подножието на луксозните хотели. Минават силиконови устни с бедра на сърни и с гланцови чантички от пластифициран мозък. По хълма пълзи новата фавела, няколко камиона с въоръжени до зъби военни са спрели зад ъгъла. Автоматично оръжие във всички посоки. По-нататък мъж и жена се бият насред битова свада. Хладен бронз с протритите до златен гланц колене и пръсти на Кларис. До финото тяло изглеждам тромава и розова. Вятърът, в своята нетрайна игра, обръща косите върху очите ми, а Кларис ме гледа с открит и вечен поглед, с елегантното безразличие на хлебарка. / 4 април 2018

Клариси Лиспектор в бронз на Копакабана, сн. Петя Х.

За да се побере на снимка статуята на Исус над Рио, фотографът трябва да се просне на земята в подножието ѝ. Какво великолепно принудително смирение! Падането по гръб, завоалирано като акт на фотографиране. При това тук няма нужда от снимка. Точно на това място няма. Два бели гълъба долитат от нищото, кацат с изрядните си червени крачка върху черния мрамор, толкова чисти, все едно никога не са стъпвали по земята. Но никой не ги забелязва, понеже всички гледат нагоре и се опитват да хванат в тесния четириъгълник на снимката широко разтворените ръце на Исус, извън рамката. / 3 април 2018

Исус над Рио, сн.: Петя Х.

Елегантните бавни кръгове от летежа на птиците фрегати високо в небето. Долу – оголените, изпъкнали задници на спящи по тротоарите нещастници, лицата забити в плочките. Слюнка. Тела от кал и пепел, с живот в тях колкото капка пот. Черни фрегати. / Рио де Жанейро, 3 април 2018


Във влака към дома прехвърлям джунгли и градове, отделям устни от сочното манго на преживяното, плюя червена вода. Все по-далеч. Последното за деня пътуване затваря скобата на голямото. Сякаш нищо не е било. Мога лесно да отметна пътешествието като изсънувано. Изпитвам абстинентна нужда да се върна там, където може никога да не съм била. Една анаконда от конци се е увила около китката ми, неподвижна, с немигащо око от аметист. Влакът се стрелка по скоростната отсечка към дома с 300 км/ч и трябва да преглъщам, за да изравня налягането в ушите. / 5 април 2018

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s