Георги Гарулов: Фарове

Първия път, когато дойдохме да погледнем имота, седяхме в колата, фаровете осветяваха пущинака пред нас, а ние следяхме с огромни очи как совите прелитат през дърветата. Единствените звуци наоколо – тихото ръмжене на мотора и дишането на разперени крила. Гледах те с крайчеца на окото си как подпираше ръце на таблото и се приближаваше към стъклото, за да виждаш по-добре в тъмното зад обсега на фаровете. Седяхме в осветения аквариум на колата и ръцете ми изтръпваха, докато гледах как целият ми живот се побира в този малък автомобил. Гледахме движещите се шубраци и тишината, облечена в ярката светлина на фаровете, и виждахме бъдещ уют. Като лисици, риещи бърлога. 

*

Строихме стените на тази къща заедно в продължение осем месеца. За всеки ред тухли имахме ред усмивки. Къщата се оформяше бавно и след всяка завършена стена умората ни се редуваше с еуфория, докато седяхме в колата и гледахме напредъка си през предното стъкло. Когато почивахме, ръцете ми се топлеха в скута ти, цепнатините на сухите ми пръсти се захващаха по тънката материя на роклята ти. Късахме парчета хляб, топъл от горещината в колата, и с гърла, пълни с домати и сирене, се смеехме с леки сърца. Зад нас, слънцето залязваше зад задното стъкло. Пред нас – наполовина построената стена на хола. Гледахме я как расте, огряна от слънцето и се питахме какво ще се случва зад нея, когато е готова. Брояхме въздишки, докосвания и портите на рая. Бебета, ремонти и млечни зъби, хвърлени на покрива. 

И както седяхме, изведнъж ти изскачаше от колата и смеейки се тичаше към строежа, за да ми покажеш как ще се прибирам след работа някой ден. Спираше пред зеещата дупка на бъдещата затворена врата, показваше ми с ръка да изчакам, докато спреш да се смееш и се направиш на достатъчно сериозна и тромава, за да бъдеш аз, и с големи разкрачени стъпки тръгваше към вратата (наистина ли ходя така?), ръцете, които досега топлих в скута ти, сега се ширеха около тялото ти с тромав размах. Хващаше здраво невидимата брава, натискаше я тежко, но врата не поддаваше, трябваше да ѝ удариш едно рамо, за да се отвори – такава здрава врата ти бях избрал! 

Но щом веднъж влезеше в къщата, не можеше да задържиш тази роля повече и винаги подаваше глава над полузавършената стена и се усмихваше от ухо до ухо, докато аз плясках с ръце в колата и се смеех, прегръщайки волана. Лицето ти полека отново се превръщаше в теб, усмивката ти – отново твоя и замислена, и започваше да се разхождаш из скелета на къщата – отваряше и затваряше врати, гледаше през бъдещи прозорци, галеше невидими лакирани маси, докато аз седях в колата, станала изведнъж страшно празна и тиха, и те гледах през предното стъкло, както бито куче гледа топлината на уютен дом през прозореца. В тези си игри винаги ми показваше как аз се прибирам при теб и влизам в къщата, но щом влезех, вече ме нямаше. Виждах отново само теб, а къде изчезвах аз?

*

Когато седиш в колата и гледаш през прозореца, след известно време започваш да се колебаеш какво е реалност и какво – не. Стъклото приглушава звуците, добавя рамка около гледката, внася един пласт хлад между теб и всичко останало. След няколко минути всичко, случващо се навън пред прозореца, изглежда като филм. Каква е разликата между екрана на телевизор и предното стъкло на автомобил, докато седиш паркиран на някое оживено кръстовище? 

Всеки ден навличам колата върху себе си и ставам невидим в средата на оживения трафик. По улиците хора се прегръщат, бездомници се бият, някой пада по лице върху мокрите павета, джебчии намират портфейли, и въпреки че виждам всичко – никой не знае, че ги гледам. За тях съм празно такси, паркирало на ъгъла. Нещо на пътя, в което не се заглеждат, на което не се фокусират, нещо, от което има в изобилие в града – още една висяща кола. Нещо, което мозъкът им отчита като пречка на пътя, която трябва да заобиколят. Въпреки хилядите очи, вперени в общата ни посока всеки ден, всички виждат колата, в която седя, но рядко забелязват шофьора в нея. 

А ако някой случайно ме забележи, седнал зад волана, с прегърбени рамене, докато гледам движението навън, и вдигне ръка да ме спре или извика, е сякаш че някой медиум е прекрачил в отвъдното зад сребърния гръб на мътно огледало. Първо ме пронизва внезапно чувство на паника, все едно съм хванат да върша нещо нередно, да воайорствам. Обхваща ме срам и ужас и искам да ги подмина. Но после се втренчвам в тях и отново започвам да съществувам: някой ме е забелязал в тъмната вътрешност на колата ми и така ме е извикал обратно сред живите. И се обърквам: аз ли трябва да изляза, или те искат да дойдат при мен?

*

Скоро след като приключихме строежа и тръгнахме да се пренасяме, започнах да се прибирам все по-късно. Затварях тялото си в тясното пространство на колата и превключвах гледките на кварталите и районите на София. Правех празни кръгове из града, висях по градски кръстовища и по ъглите на паркове. Опитвах се да прочета плакатите върху прозореца на Унгарския културен институт на Аксаков, гледах хората в градинката Кристал. Вакуумът на тишината в колата ме затваряше в себе си. Колко нюанса на тишина има: тишина в тъмна сграда, тишина в руската църква, тишина в затворена кола. Движех се безцелно по улиците, танго в първа, втора, трета, втора, трета, втора, първа, стоп. Колата ръмжеше под краката ми, кожата на седалката, позната под бедрата ми, пръстите ми стискащи волана. Карах в кръг, докато краката ми изтръпнеха от толкова седене. Но не знаех къде да се дяна. Колкото и да исках да се прибера при теб, винаги ме беше страх. Докато тук, в колата, бях свой призрак, чий призрак щях да бъда в къщата и дали наистина щях да изчезна, щом вляза?

*

Когато си строил една къща със собствените си ръце, познаваш всяка част от нея. Знаеш всяка крива стена, всеки неравен ъгъл, всяко скърцащо стъпало. Забелязваш, когато врати се отварят и затварят сами, когато прозорците не се затварят плътно. Знаеш колко чаши има в шкафа в кухнята, защото ти си счупил повечето от тях. Забелязваш аромата на цигари в стените, и капки червено вино на плота в кухнята. Как сенките се движат по стените, как се влачат по пода на хола, пълзят по вградените шкафове на кухнята, осветяват празния ъгъл на банята вдясно, и теб, седяща с гръб към прозореца в спалнята.

Паркирах колата на чакъла пред къщата и забелязвах всичко, гледката – напълно чиста в екрана на предното стъкло. Гледах как бродиш от стая в стая – проверяваше дали вратите са заключени, подреждаше обувките в антрето, връщаше изсъхналите чинии и чаши в шкафа в кухнята, подреждаше и преподреждаше книгите по рафтовете, а аз гледах как сянката ти се движи от стая в стая, как изчезва зад някоя стена и се появява в осветения квадрат на друг прозорец. 

Когато ме видя през прозореца на хола, ме пронизва внезапно чувство на паника, хвана ме как те гледам, как воайорствам. Обхвана ме срам и ужас. А ти разпери ръце около тялото си, намуси си и започна да ходиш тромаво в кръг, докато избухна в смях. Вдигнах ръка да те поздравя, а някъде зад мен фаровете на минаваща кола влязоха през задното стъкло и хвърлиха сянката ми върху стената до теб. Изглеждаше все едно ръката на сянката ми посяга към входната врата.

Георги Гарулов
Публикувано в бр.4 на ЛС ТЕКСТИЛ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s