Една сребърна лисица се извърна

 от Петя Хайнрих

Като бавна отрова. Преди съня, със затворени очи, в онова междинно пространство, дочувам как подрънкват със стържещия си звук камбанките в шинтоисткия храм Фушима Инари (Fushima Inari). На обратно се случва – първо звън, а после усещам с вътрешното на ръцете си как тегля ивицата платно, която раздвижва камбанения език. Все едно думите да идват първи, а после да се разтваря устата, която ги е изговорила. 

*

Една сребърна лисица се извръща и искрящата ѝ опашка ме шибва през лицето. Само за миг се взира с непоносимия си диамантен поглед право в очите ми и драсва с нокти по рамото ми, драсва свещена рана от три плитки светещи резки. И после два пъти плясък с ръце, и после дрънването на дърво на хвърлените монети в жертвения колектор. Този ритуал на повикване се е врязал толкова дълбоко в съзнанието ми, все едно винаги е бил там и само му е трябвал мигът на инициация. В самата чиста реалност, а не на прага на съня, аз не се бях осмелила да плесна с ръце в храма, струваше ми се нередно, нали все пак съм нова, чужда, външна. Само гледах с почитание, само исках и аз. Затова сега съзнанието ми повтаря цялостния ритуал с такава отдаденост, както единствено онова, което не сме постигнали, ни влече и води. 

*

Единствено онова, което не сме постигнали, ни влече и води. 

*

Бях в храма, гледах стотиците дървени плочки с глави на лисици, върху които посетителите са написали нетрайните си, по човешки дребни молби и желания с черен траен шрифт, и се запитах как ли звучи, когато някога задуха вятър и плочките се заудрят в дървената стена и една в друга. И сега, на прага на съня, го чух и видях – пак по обратния ред – първо чух хор от потрепващи дървени листа и после видях развълнуваните лисичи главички. Сравних този шум с онзи на вятър през листата на бамбукова горичка, два съвършено различни гласа – онзи, на лисичите главички, е плътен, орехов, дрънлив, а другият през бамбука е бял и оризов. Но в интервалите и в онова, което пеят, са еднакви и единни. 

*

На обратно се изгражда смисълът – предварителни са само догадките, желанията, общата мъгла на всичко, което още не е. Първо звън, а после усещам с вътрешното на ръцете си как тегля ивицата платно, която раздвиж- ва камбанения език. Яснотата е звън. Яснотата идва на обратно. Хващаш рибата, без да я виждаш, хващаш я с интуиция и търпение, а после теглиш въдицата и с очите проверяваш дали уловът съответства на тягата, на инструмента и очакванията ти, уверяваш се. Уверяваш се, че този звън е гласът на точно тази камбанка. Не че на очите може да се има вяра… Но на звънчетата се има. 

*

Яснотата идва на обратно – първо е звукът, после е образът. Както гръм, предхождащ светкавица, когато си от огледалната страна на нещата. 

*

Една сребърна лисица се извърна. 

Един гарван в Токио си хвана водно конче. 

Една сива гугутчица, свита на перваза вън пред неотварящия се хотелски прозорец. 

Една сирфидна муха върху дисплея на телефона на палубата насред морето. 

Една вонещица върху прозореца на 42-я етаж, по-високо от строителните
крановете, по-високо от слънцето. 

*

Прастара, тънка като стрък будистка мислителка с късо подстригана бяла коса, кожа набраздена и тъмна като изсъхнало какао. Облечена в бледорозова коприна. Все седи и медитира в двор със стари каменни парапети и чешмички с формата на еднометрови цветни чашки. По три пъти на ден става и ходи нанякъде, скрива се в горичката, а като се връща, спира пред всяка от трите чешми, разположени на зигзаг през около сто метра, близва от водата, дланите молитвено една в друга, покланя се и кляка припряно толкова ниско, ниско и сръчно, слива се със земята, бързо се изправя и така до следващата чешма. После пак сяда на лотос на мястото си. Винаги с онази знаеща усмивка. Каквото ѝ да я попиташ, тя не промълвява, само усмивката ѝ мени нюансите и си тръгваш с усещането, че е отговорила. 

*

Крачим из дъжда, изведнъж вади от джоба си керамична лъжица. Протяга я напред и казва, ще събирам в лъжицата дъждовни капки. 

*

Съществуват двеста плетени конусовидни шапки, от най-голямата до най- малката, подредени една в друга и съшити така, че да са в целостта си една тежка, обемиста и доста непрактична шапка. Казвам, дай ножицата да отрежем този конец. 

Не, няма.
Дай ножицата.
Няма.
Дай.
Няма.
Все някога намираме ножица, само с едно клъцване и издърпване конецът освобождава съшитите шапки, те падат една след друга и в центъра на цялото се оголва скелетът на конструкцията – метална клетка, в нея е седнал Буда. И се смее. 

*

Светът е пълен с мъка
дори когато зацъфтят черешите,
но почнат ли, о, как цъфтят! 

Issa (1763–1827) 

Двамата поръчаха закуски и още преди да им донесат чая, тя заспа, подпря- ла глава на страничната преграда. Мъжът дълго стоя срещу нея, пи и яде, порови се в телефона си. Просто бяха заедно, защо да я буди. По-късно стана, леко докосна жената по рамото и тя отвори очи. Разделиха с няколко пестеливи думи, силно изразителни погледи, нищо излишно. Той излезе от кафенето, а тя отново подпря глава и задряма, шапката ѝ – смъкната над очите. 

Инемури се нарича онова състояние на полудрямка, при което човек не е изцяло изключен от външната среда. Цял град в инемури. Хора дремят в метрото, седнали или прави, спят в кафенета, клюмат по пейки.

Сива утрин, заваля дъждец, почти невидим, приличащ на отсъствие. И мъжът се върна с чадър. От онези прозрачните, типични за Япония, продават ги отсреща. Без да я буди, внимателно подпря чадъра на чантата ѝ, после тихо се измъкна с няколко бързи крачки и потъна в навалицата. Възможно е в онзи кратък разговор, който аз не разбрах, в мига между два съня, той да е попитал, да ти донеса ли чадър, а тя да е отвърнала, да, благодаря ти, донеси ми, но не ме буди. Възможно е, но очите им не водеха такъв разговор. 

Чаят отдавна е студен, а тя още спи. 

*

Повях си и поех свещения дим от разпалените ароматични пръчици в будисткия храм Сенсо-джи (Sensō-ji). Тълпи от поклонници и купища сувенири, басовото бучене на вярата; вклинено в кълбото на делника безвремие. През безвремието преминаваме транзитно; снимки на поклащащи се лампиони с будистки пречупени кръстове, пред които струната на човешкото тяло едва видимо вибрира.Така добре се опуших, че чак не искам да ме среща вятър и да ми краде духа. И вятърът дойде, кацна ми на рамото и задряма. Инемури на вятъра. 

*

Даже една пеперуда лети по-дълго от един синор на друг. 

*

Забелязват се хора с обувки, които не са им по мярка, поне с 2-3 номера по- големи. Хлопат им като чехли. Учениците хлопат с униформените си мокасини върху посмъкнати чорапи. Хлопащи обувки във всички възрасти и социални слоеве – от поразмъкнатия човек до елегантно облечената дама на висок ток. Защо ли? Древна култура на чехлите? Или опит да създаваш впечатление, че стъпваш на голям крак? За да не изпаднат от стъпалото, хлопащите дамски обувки на висок ток са пристегнати с прозрачни силиконови ремъци. 

Жената от асансьора прилича на сърна с възможно най-големите обувки за най-малкото копитце.
Синдром на Пепеляшка. 

*

Лилии от светлина върху река Сумида, преди да се влее в Токийския залив. Край Сумида е живял Башо. А любимият ми хайкуписец Иса е оставил също няколко думи за тази река. 

Пролетен покой –
мишле лочи
река Сумида. 

Issa (1763–1827)

*

И тръгнахме на юг съм свещения остров Мияджума (Miyajuma). От гарата в Хирошима потегля влак, с който се пътува около час през поселища в покрайнините на града. Малки къщи и колиби с премалки градини, скупчени махали, понякога многоетажни панелни постройки. Преобладаващите цветове са пастелните, от мръснобяло до бежово или жълто, до сиво. И ръжда. Ръжда по рамки, по метални въжета, под стрехи, по мостове и огради. Жива ръжда, сякаш скоро ще се отрупа с чепки метално грозде, ще наедрее, ще се налее. 

*

Ръждив пейзаж под едно желязно небе със ситен дъжд, който не оставя следи. Жена с червена шапка плеви градината си до релсите. 

*

Влакът ни отвежда до крайбрежието, следва десетминутно пътуване с малък ферибот до острова. Мияджума е хълмист остров, около 33 кв. км на площ, свещена земя на шинтоистки и будистки храмове. И до днес раждането и смъртта, смятани за нечисти, са прогонени оттам – бременните жени трябва да го напуснат преди да родят, смъртноболните – да отидат да умрат на друго място. Нагазила в морето е червената порта тории, през която някога лодкарите трябвало да минават, за да стигнат свещените земи. 

Постройката е недовършена, няма стени, а дървеният таван го държат тро- мави колони като крака на слонове. Събух се на влизане в „Храма на 1000-та рогозки татами“ и взех обувките си в торбичка. Въпреки името на светилището, подът не е застлан с рогозки. Татами е традиционната мерна единица за площ, тъй като размерът ѝ е непроменим – една рогозка е около 1,64 кв. м. Ходех по дървения лъскав под като на сцената на собствения си живот, въртях вглъбени кръгове. По лъскавината и кафявото подът приличаше на онзи от занималнята ми на Гара Искър. Формулирах ясно желание, разтърсих пророческия цилиндър и изскочи пръчица с номер 14. До цилиндъра имаше шкаф с малки номерирани чекмеджета. Отворих бавно онова с номер 14 и извадих листчето с поличбата ми. 

нищо пожелано
пътищата с край
приятелствата с предателства
усилията със суша
почивката с тревога
започнатото незавършено
написаното непрочетено 

власт, власт, нелюбов, власт 

*

Водното конче
намира покой след лудешкия полет
към сърпа на луната. 

Kikaku (1661–1707) 

Кикаку е ученик на Башо.
Света Луция светлоносна, колко е красиво това хайку! Какво виждаме? Само едно водно конче и овалната чертица луна. При това разположение на двата обекта, къде отпочива водното конче? Бързата, за мен интуитивна версия е, че водното конче е кацнало върху лунния сърп. Тази картина е не просто красива, тя е величествена, защото интегрира и лудешкия, абсолютно невъзможен полет на насекомото до луната. То е мечтало, летяло и успяло! Това е картина на възход, на дух, на поезия (водното конче е традиционен образ на поезията). Другата версия, е че водното конче идва от луната и е кацнало някъде долу, върху нещо неназовано. Или че напразно е опитвало да стигне луната и е паднало след дръзкия си полет. Трудността да си представим тази картина е породена от неназоваването на трети обект – все едно върху нищото си почива това провалило се насекомо.
Има и един прочит, който помирява другите – водното конче е кацнало на нещо долу, на стрък трева, клонка, или върху едно от остриетата на дървена ограда… но поради перспективата, от която го наблюдаваме, изглежда все едно е кацнало на луната. И именно този прочит представлява онова, което реално върши поезията. 

/ 13 декември 2018, навръх празника на Св. Луция 

*

Питомни сърни, обитатели на свещения остров, приличат на скитници в животински костюми. В погледа им свети съзнанието за изпросена храна, за липса на подслон, хитрост на джебчии овлажнява муцуните им, зъбите им щракват тихо като ловки пръсти върху езиците на ципове и закопчалки на чанти, теглят от джобовете носни кърпички, карти, бисквити, банкноти… лежат в градинките край брега с разкривени туловища, дрипави, с язви по крайниците, пред вратите на магазините настоятелно просят с вирнати глави, пред ресторантите чакат за шепа ориз, никога вече не се качват по трудната пътека нагоре в гората. 

*

Последното водно конче
в тънкия въздух над градината –
съседите си отиват за Коледа в Токио. 

*

Още в пет сутринта стаята е светла и жълта. Преди това първо пропява гарван – три пъти грачи, замлъква и повтаря. С изгрева запява непозната птица. Упорита, с отсечено пискливо пеене, сякаш пее на японски. Дали не е сигналът на светофар или влакова бариера? Долу в двора бълбука фонтанче, плъзгащият се прозорец е отворен само педя. Звуците сякаш се промушват през него странично, леко изкривени, извинително. И нито един дракон не успява да влети през тази пролука. Само сенки от драконови опашки шляпат по стените. Едно овъглено кълбо от мъх и трески се търкулва под високата скаричка на чайника. 

*

Храмът Фушима Инари (Fushima Inari). Посветен на Инари – шинтоистката богиня на ориза и плодородието. Пратениците ѝ са лисици, често обаче самата Инари се явява в образа на животното. Тълпи от поклонници в подножието на хълма, пъплят нагоре, всеки според силите си и порива. Мнозина остават долу до димящите скари, сергиите с талисмани и сувенири. Нагоре греят в цинобър ториите, свещените порти. 

*

Из светилището вглъбени поклонници извършваха непознати ми ритуали, но все пак разбирах, че измолват нещо свое. Дърпаха въжетата на високи камбани, покланяха се, пляскаха два пъти с ръце и хвърляха няколко жертвени монети на лисицата. Статуи на лисици са поставени навсякъде. Лисици на пост, всяка пренася в уста символен предмет. 

*

Пътеката се вие нагоре под многобройни тории и молитвени места, потънали в сакрална хладна сянка и мълчалив мъх. 

*

Колкото по-нагоре се качваме, толкова по-малко хора срещаме, минаваме през бамбукова гора, отчасти повалена от скорошния тайфун, покрай махали вървим, от комините дъхав пушек, пътят става все по-труден и стръмен. И по него вече рядко някой върви. 

*

Къщите оредяват, пътеката се стеснява, паяците се уголемяват, зад шубраците – диви очи. Камъните се наместват от само себе си като уморени от седене схванати старци. Върхът е близо, но крачките са малки. Поваля те такава самота, че заставаш до себе си. 

*

Само едно момче от махалата ме изпреварва нагоре, натоварено с малки дървени тории, носи ги в храма на върха. Припка нагоре с животинска ловкост. И докато изкачвам хълма, размишлявам и сякаш вече започвам да разбирам онова религиозно чувство, което движи малката монахиня с дървените чехли високо до върха, по най-трудния път, сред комари, спускащи се гъсеници и тлъсти паяци върху кръгови мрежи. 

*

А именно – размишленията върху щастието и желанията. 

*

Върхът е близо, но крачките не стигат. 

*

Проникването в мисълта с всяка стъпка. Понеже долу, в подножието, се продаваха талисмани, които носят късмет на изпити, или предпазват на път, или сбъдват съкровено желание. Имаше и дървени плочки с формата на лисичи главички, върху които човек да напише своето желание и да ги закачи в храма. Имаше и магически цилиндър, от който, като се разтърси, изскача пръчица с номер, по него опитна шинтоистка пророчица би успяла да прочете бъдещето – падна ми се 15, но нямаше кого да питам – бъдещето се чете само на японски. 

*

С весело троп троп
се приближава из гъстата мъгла
наистина някой. 

Issa (1763–1827) 

Забелязали ли сте, че в мъгла по- изразително се чува? Мъглата поглъща базисните шумове, всичкото онова съпровождащо живота шумолене. Подобно е усещането в звукозаписно студио, в което стените са покрити със звукозащитни материали. Когато говориш в звукозаписно студио, гласът ти звучи ярко, подчертано, без разсейване. Веднъж ходех из полето в непрогледна мъгла. В непрогледна мъгла човек се чувства не просто сам, а се усеща като стъклена играчка за елха, опакована с няколко слоя памук, меко и бяло. И само отчетлив говор и стъпки дават ориентация къде си, колко далеч от другите. 

Обратно в хайку – човекът живее в гъста мъгла и само с мисълта си и чрез изострено внимание прониква в света на познанието. 

Каква радост, когато след дълго, самотно и слепешком лутане на мисълта, с весело потропване действително се зададе някой… отговор. Отговорът се носи с радост към теб, неочаквано пристига (каква хем изненада, хем не), а у теб се настанява ответна радост още преди срещата. Достатъчно е да чуеш звука от приближаването и вече радостта е тук. 

*

И така, вървях нагоре, размишлявах как и защо сред толкова много въз- можности да си пожелая нещо и да измоля лисицата за него, на мен не ми хрумна нито едно достойно за молит- ва желание. Или желанията ми се струваха твърде големи, неприлично големи за един смъртен; или пък, ако се опитах да ги смаля до нещо малко и конкретно, те вече не ми се струваха чак толкова непостижими и важни, че да занимавам богинята с тях. 

*

И колкото по-далеч вървиш към високия връх по все по-непосилния път, толкова по-близко си до отказа от желания. 

*

Не че не желаеш повече, но го желаеш със смиреното разбиране, че желанието е първичната, базисната форма и от нея не следва нищо. 

*

Никое желание не води до своето сбъдване. Сбъдването е страничен ефект. Случайност. 

*

Ясно е, че животът не побира човешкото желание. Желанието надмогва живота, както и религията надмогва хълма, на който се побира храма. 

*

Прибързано си мислим,
червеното е залез –
не е, ами е есенната шума. 

Issa (1763–1827)

Прибързаните умозаключения могат да се окажат измама на сетивата. Окото е по-бързо от мисълта? А какво виждаме? Червено до хоризонта. Сякаш сме по-склонни да мислим на дребно – в дни, a не в сезони; близкото, не далечното. Малка промяна на перспективата и виждаме просторно. 

Вчера прочетох как един човек видял залеза през прозореца и повикал пожарната, защото помислил, че градът гори. Имаше и снимка, наистина приличаше на пожар в далечината. 

*

Градът гори! 

*

И е добре да повериш на лисицата всичко, което, гледано отвътре (гледано от живота), така или иначе не можеш да разплетеш и подредиш, докато си жив. Така че, дори и нищо да не поискам под формата на изписано върху една дървена лисича глава желание, неизречена, молбата ми към лисицата ще бъде чута. Тя, бродещата навсякъде, развърта бялата си опашка и тук, усетих нейните хлад и жар в мислите си, по кожата, в потта от напрегнатото изкачване. 

*

Желанията не се формулират в изказване, не са на език, формулират се в ходене по пътя. Образът на монахинята със сламените сандали е от „Стихотворение за просветлението“ на мислителката от 7-и век Лиу с монашеското име Удзинцан – тръгнала тя към върха да търси пролетта, вървяла, вървяла, а пролетта все я нямало, и като стигнала горе – Каква радост! – видяла цъфнала клонка. 

*

Отсреща е седнала една сребърна лисица, разперила на ветрило девет опашки, яде ориз и попръцква. 

*

Когато вятърът разроши листата в бамбукова гора, това е като шумолене на пясък в тръба.
Друг е шумът в букова гора, друг в иглолистна. 

*

Една сребърна лисица се извърна. 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s