Весела Кучева
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам приятел, който в действителност е починал преди шест години в деня, предхождащ нощта на съня. Тръгнали сме на пътешествие цялата банда, все хора, които са го познавали и изглежда, че Юли още веднъж е един от нас, няма видима разлика, която да го отличава. Единствено това, че през целия сън е ужасно тъжен. Спрели сме с някаква кола на брега на морето, гледаме безкрайното му синьо, блестящо, като че ли е поръсено с рибени люспи, усмихваме се от радостта да е топло и лятно. Той е единственият, който не се усмихва, меланхолично е обърнал главата си на другата страна, въздъхва. След това се озоваваме в някаква сграда, чакаме за нещо неопределено в голям коридор с недостатъчен брой кресла, някои от нас са насядали по земята. Играем на измислена игра, която включва това да опишеш човека, който седи от лявата ти страна. В моя случай това е Юли. Отварям уста, за да започна да говоря, но той прекъсва мен и играта с думите: „Само че до Веси никой не седи“.

След това имам нуждата да се изправя, да започна да се движа из пространството и да запея една песен, която в съня знаем, че е на Massive Attack, но когато се събуждам и песента все още звучи в ума ми като музикална халюцинация, въпреки че още съм сънена и не напълно съзнателна, разбирам, че е била на Nick Cave.